Тази сутрин ми идва е нещо мрачна. 
И някак си странно-необяснима. 
И изпълнена с извнънредно много трупове.

Още със ставането си трябваше да вляза в ролята на детектив за да разбера какво се е разиграло в квартирата ми предната нощ.

Та значи, събуждам се и гледам крака на съседката се подава изпод леглото ми. За радост все още закачен към останалите и части. Най-вероятното обяснение в този момент за мен е, че леглото с моята тежест я е затиснало. После предположих, че вероятно това се е случило докато е търсела сиамската си котка. Части от нея (котката) пък намерих в килера около останките на щастливо облизващият се булдог (имам в пред вид части от котката, не от съседката, както вече уточних по-горе). Радостта (на булдога) както и храносмилането му обаче ще да са била кратки, защото вероятно се е приближил на недопустимо близко разстояние до черната ми мамба, която явно на свой ред го е клъвнала за вечерка.

Пиршеството май е включвало и папагалско месо. По цялата къща беше разпръсната разноцветната перушина на екзотичния ми говорещ папагал Роко (рядка порода на Амазона Версиколор), който пък навярно е послужил за вечеря на разгонената сиамска красавица.  Тя обаче май е хапнала и декоративните ми рибки за десерт защото аквариума беше преобърнат и от тях бяха останали само феерично нежни скелетчета. Маминката и...

Тъкмо да се заема да подреждам  нещата във време и пространство и погледът ми падна през прозореца към градината, където домашният ми алигатор се забавляваше обезкостявайки козичката на съседката.

Отвън оградата точно пред моята врата пък членове на местната феминистка организация  от нямане какво друго да правят си бяха  организирали демонстрация и развяваха плакати с надпис:
 “ Жени, борете се за пълноправни оргазми”

До тях пък група посетители от все още неидентифицирана извънземна галактика,  прилежно паркирали летяща чиния в двора ми, се бяха спряли на почтително разстояние и с недоумяващи погледи се опитваха да си обяснят защо тези женоря просто не си вземат хапче за оргазъм.

Мрачна и необяснима сутрин...

Въпрос Първи: Черешовата диета с кой плод се прилага?
Въпрос номер 2:  Костилките требе ли да ги гълтам  или да ги плюем?

Трети сложен въпрос:  Я ли требе да си кинем черешите от дървото или че ми ги доставят дома?

Въпрос 4 с повишена трудност: Моем ли вместо да ги ядем да фана некое маце да ме намаже с тех?
Пети въпрос: А не мое ли да си ги папкам на салата с мешаната скара? (След дълготрайна пауза и напрегнато мислене с набръчено чело, ето и последеният въпрос):

Важен и екзистенциален номер 6: А ако не отслабнем на кой  манерката да разбием?

Мисля, че зная една от причините поради която възрастните  са депресирани и ще я споделя тук с вас. 
То не, че няма  и депресирани деца, но и там май пръст имат по-зрелите около тях.
Простички са си  нещицата, затова няма да възкликвам „Еврика”.
Работата е, че ние вече не се радваме на живота. 
Тоест, от една определена възраст нататък  вече не усещаме живота като приятен гъдел и забавление, а като бреме. Ние по-скоро се борим с живота отколкото да го живеем. А оттам до депресията е само една стъпка....
Сега  се облегнете  назад, затворете очи, вдишайте дълбоко чист въздух (казах  въздух а не всмукване от цигарата, ей!:) и се опитайте да си припомните безгрижните дни когато бяхте деца.  Ама опитайте се  да върнете кинолентата на живота си колкото се може по-назад. Ако трябва дори чак до  топлата майчина утроба, където макар и сгънати на тридесет и две и пиейки собствената си урина, спокойно си спяхме и слушахме най-различни интересни звукове идващи от света който беше накъде навън и далече....
После разбира се дойдоха грубите и безжалостни контракции и ни извадиха навън в този свят, голи, хлъзгави, гладни и безпомощни. Аз специално (въпреки, че съм се родил с огромна гола глава като на Хрушчов) съм излетял навън с такава засилка, че за малко да съм бил паднал в един леген. Така поне е записано в официалните регистри на дом „Майка, дете и пиян татко под прозореца” на бул. Иван Вазов, Пловдив.  Сигурно причината е била, че съм бил закъснял с около десетина дни.  Така поне ми каза майка ми преди известно време. То сигурно и затова все още си закъснявам за разни срещи, сбирки и събрания....
Та после бебенясването си  е толкова приятно с  топлата майчината гръд пълна с  мляко (на моята е спряло на втората седмица и баба ми ме е тъпчела с формула), но няма да и го придирям сега на женицата, още повече, че сигурно е вече някъде около Нептун. 
По-нататък бяха щастливите години (тук на земята), когато си маймунясвахме в детски градини (често носещи имена като Калини Малини) и предучилищни паралелки (охранявани от яки  и мустакати лелки), но повечето време бяхме рицарите на улицата. Досущ като във филма "Рицар без броня". Ама си беше готино. Имаше тръпка. Сутрин слънцето грееше топло, въдухът беше чист и наситен с ухание на цветя и конски изпражнения (тогава имаше повече каруци отколкото мерцедеси), но пак си беше супер.
После пък първите няколко години в училище, когато уроците бяха на последен план, а улицата и приятелите на първи. Но безгрижието беше съпровождащо през всеки един Божи ден, а с него и РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА.  
Всеки ден биваше посрещан с изблици на надежда и нетърпение да се открият още и неизпитани неща, да се прочетат книги, или да се организира един хубав махаленски бой, облечени в картонени рицарски доспехи и самоделно направени дървени мечове. Всеки ден беше шампионатен ден по футбол с парцалива топка долу на тревата пред блока, след което разговори с приятели и натискане на напъпващите гаджета по градинките. И всеки ден носеше РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА....

Ами после първото влюбване и целувка, а?! Ей, беше като за световно. То моето май не приличаше много на целувка, но после се упражнявах много та се научих да ги доизкусурявам и се радвах всеки път когато се получеше. А после пък дойде голямата любов с какичката-студентка по архитектура от София, когато си само на седемнадесет години и  всичките ти съучнички от единадесети „Г” клас те гледаха с премрежени погледи и минаваха с галещи коси и къси поли покрай теб?!  Леле, какво време и каква радост беше, еййййййй! Като по филмите с Том Круз, че и по-интересно даже.

Ами абитуриентската вечер?! Ами първото ходене на море с гадже и компания? Ами студентските празници по хижи, вили и малките закътани селца в Родопите?  Радостта и очарованието от живота, от неизвестността  и от тръпката му те съпровождаха навсякъде. Дори когато сърцето ти беше разкъсано от поредната раздяла, надеждата за следващата „голямата” любов винаги си тлееше и поддържаше желанието ти за живот. 

И нищо чудно, че думата „депресия” не съществуваше дори и в разширения ти речник.  Просто не беше актуална дума  и не обозначаваше някакво когнитивно понятие... 

Депресията беше тотално победена от РАДОСТТА  ОТ  ЖИВОТА!

Но след това, някъде по пътя на живота  в някаква тъмна или по скоро сива самотна нощ, без да я усетим депресията се промъква и се настанява трайно в съзнанието ни. Не в сърцето, защото нищо нечисто не може да се задържи в това бясно пуслиращо сърце, а в мислите ни. Настанява си се тя (депресията) с грижите и страховете от утрешния ден.  Закача се като въдица за долната ни устна и ни подмята насам-натам като кастрирани паламуди според желанието и прищевките си. Понякога ей така за купона ни оставя да си лежим като една безжизена и безчувствена маса и ни се кикоти отстрани.  Знае, че ни е покорила, мизерницата. Знае, че грижите за насъщния хляб, заплата, бензин, парно, електричество, масло, гуми и накладки за колата, термостат за разваления бойлер, дограма за строящата се къща, безпардонните политици, сметищата по улиците и падащите сгради, стрелбата посред бял ден, мутрите с беемвета и малките мобилни телефончета ( и още по-малки пишки) както и всички онези неща, които ни минават през главата от сутрин до вечер ще ни държат в примка докато закрещим от нерви или безжизнено гледаме в пространството около нас......

„Борим се с живота”- когато някой ми каже така (а се случва да го чуя и от моите любими родители) разбирам, че тези хора се мъчат с живота а не го живеят...

Противодозата на всичко това ли?

РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА....ей така по детски!