Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За да вървиш по пътя, ученико, си длъжен сам да станеш Път!
Автор: jiovanio Категория: Лични дневници
Прочетен: 45554 Постинги: 13 Коментари: 29
Постинги в блога
 7 януари
(Аптека “Босилек” гр. Пловдив, България)

Телефонът настойчиво звъни. Аптекарката вдига. Млад женски глас:
- Ало, извинете имате ли “синиван”?
- Съжалявам госпожо, не съм и чувала това лекарсво.
- Ама как така?! От САЩ...съблазни ме и ме заряза!
- Ах, този мой син! Елате да ви дам един “успокоин” и чаша студена вода...
Категория: Забавление
Прочетен: 608 Коментари: 0 Гласове: 4
Пролет е!   Въздухът ухае на свежи птеродактили. Дръгливо динозавърче възторжено мастурбира пред щанд с презервативи. Къдрави тиранозавърчета енергично жвакат джинджифил.   Кротки рапъри ритмично се съвокупляват с костенурки. Напарфюмирани овчарки дискутират зимни дисертации. Млади розови гъсеници прилежно пощят хипопотами.   Кирливи котки жадно смъркат валериан. Напети петли нетърпеливо се редят за васектомия. Кикотеща се кокошка страстно плюе въшлива крава. .  „Обичам да ти го... ” възкликва тя, коленичейки и ентусиазирано започва да му прави....”хайку”. Той врътва очи към небето и...усеща как му набъбва....пролетта!http://www.youtube.com/watch?v=UY3hPCEnsI4
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2015 Коментари: 4 Гласове: 5
Последна промяна: 03.07.2009 00:47
10.09.2007 11:39 - :)))
 


 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1655 Коментари: 4 Гласове: 2
Последна промяна: 29.11.2009 10:53

Тази сутрин ми идва е нещо мрачна. 
И някак си странно-необяснима. 
И изпълнена с извнънредно много трупове.

Още със ставането си трябваше да вляза в ролята на детектив за да разбера какво се е разиграло в квартирата ми предната нощ.

Та значи, събуждам се и гледам крака на съседката се подава изпод леглото ми. За радост все още закачен към останалите и части. Най-вероятното обяснение в този момент за мен е, че леглото с моята тежест я е затиснало. После предположих, че вероятно това се е случило докато е търсела сиамската си котка. Части от нея (котката) пък намерих в килера около останките на щастливо облизващият се булдог (имам в пред вид части от котката, не от съседката, както вече уточних по-горе). Радостта (на булдога) както и храносмилането му обаче ще да са била кратки, защото вероятно се е приближил на недопустимо близко разстояние до черната ми мамба, която явно на свой ред го е клъвнала за вечерка.

Пиршеството май е включвало и папагалско месо. По цялата къща беше разпръсната разноцветната перушина на екзотичния ми говорещ папагал Роко (рядка порода на Амазона Версиколор), който пък навярно е послужил за вечеря на разгонената сиамска красавица.  Тя обаче май е хапнала и декоративните ми рибки за десерт защото аквариума беше преобърнат и от тях бяха останали само феерично нежни скелетчета. Маминката и...

Тъкмо да се заема да подреждам  нещата във време и пространство и погледът ми падна през прозореца към градината, където домашният ми алигатор се забавляваше обезкостявайки козичката на съседката.

Отвън оградата точно пред моята врата пък членове на местната феминистка организация  от нямане какво друго да правят си бяха  организирали демонстрация и развяваха плакати с надпис:
 “ Жени, борете се за пълноправни оргазми”

До тях пък група посетители от все още неидентифицирана извънземна галактика,  прилежно паркирали летяща чиния в двора ми, се бяха спряли на почтително разстояние и с недоумяващи погледи се опитваха да си обяснят защо тези женоря просто не си вземат хапче за оргазъм.

Мрачна и необяснима сутрин...

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1698 Коментари: 3 Гласове: 2
Последна промяна: 03.07.2009 20:13

Въпрос Първи: Черешовата диета с кой плод се прилага?
Въпрос номер 2:  Костилките требе ли да ги гълтам  или да ги плюем?

Трети сложен въпрос:  Я ли требе да си кинем черешите от дървото или че ми ги доставят дома?

Въпрос 4 с повишена трудност: Моем ли вместо да ги ядем да фана некое маце да ме намаже с тех?
Пети въпрос: А не мое ли да си ги папкам на салата с мешаната скара?
(След дълготрайна пауза и напрегнато мислене с набръчено чело, ето и последеният въпрос):

Важен и екзистенциален номер 6: А ако не отслабнем на кой  манерката да разбием?

 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1669 Коментари: 2 Гласове: 2
Последна промяна: 08.08.2007 10:08
Две от красивите жаби (от онези не съвсем краставите и с дългите крака и изящните шарки) одумват трета:
- Кажи ми приказна моя ненагледна, кое е онова грозното квакащото, което така ни смущава?
- Ох, скъпичко зеленичко прекрасничко, само ако знаех името и !
- И какво всъщност иска тя?! Къде се слага? За какво пледира? Не си ли вижда късите крака с разкривени пръсти и съдраните ципи между тях. Да не споменавам грозните кафяви шарки по дирника и.
- Ами да, така си е. Само устата и е голяма. Сигурно се мисли за интелигентна.
- Оф, как ли е името и?! Да е квакна аз както си знам та да млъкне.
- Еми не зная ти казах, миличка. Никога не съм го знаела. Сигурно е от онези анонимките. Много се навъдиха напоследък из блатото.
- Оф, да! Така е миличка. Ама като сме се пльоснали в общественото блато няма как да ги изгоним. Ще си ги търпим и това си е.
Да живее блатната демокрация! Хип, хип, хип….квак!
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1888 Коментари: 4 Гласове: 1
Това май повече подхождаше да го плясна в блога си на 1-ви юни ама нейсе. Става дума,че животът ми още от ранно детство винаги е приличал на  филия намазана с масло и лютеница. И обилно поръсена със сирене.
Ммммммммммм, вкусничко нали?!
Текват порои от секреции само като си помисли човек.
Да, ама не!
Това с филията си е чисто фигуративно казано, разбира се. В реалността нещата си течаха по масло, само когато околните (и най-вече родителите ми) ме оставяха да си играя на спокойствие, да си се мотам из махалата или просто да си блея в небето седнал на някой клон. Да бе, също като маймунките. Тогава наистина всичко си беше гладко, досущ като в клишето „по мед и масло”. Да, ама от време на време на време нещата се понацапваха  с лютеница т.н. с кръв след разни  неочаквани  падания, препъвания или внезапни срещи с някой остър ръб я на ограда я на печка (как пък все ги правеха едни такива остри и на моя ръст). За радост белезите, които останаха са все на скрити места. Под брадата или между веждите де, вие да не си помислихте нещо нецензурно. Бучките сирене, в които се препъвах пък обикновено се появяваха на разни ведомствени събирания на Аптечно управление-Пловдив. Те разбира се бяха я  по повод новогодишни коктейли, 8 мартенски запои или  разни измислени соц. чествания, на които майка ми постоянно ме мъкнеше със себе си. Там нейните колежки- яки, начервени, едрогърдести и потни лелки се надпреварваха коя ще ме щипе повече и по-зверски по бузките, нослето или дупето. Един чичко пък си позволяваше дори и по пишката твърдейки, че уж да ми порастнела по-голяма ( хомото му с хомо!)  После всички една по една или дружно в хор  възкликваха какъв съм бил сладур и на кого съм взел очите, на кого носа и разни такива видими органи.  За щастие хората които споменаваха си бяха моите си майка и татко. Никой не спомена съседа или пощенският раздавач, така че съм спокоен... Това се търпеше някак си (включително и пощипванията на типажа с кузовски наклоности) ако не бяха целувките на тези лелки. Малеееееееее,  то не бяха слюнки , то не бяха миризми, то не бяха тонове червило с които ми омазваха  цялото лице. Нищо не ги спираше тези въодушевени каки лъхащи на евтина ракия и цигари, мляскаха си ме като високовакуумни прахосмукачки. Та казвам ви само целувките да бяха добре, ами и за благодарност трябваше да им пея песнички или да им казвам стихотворения, като че ли те не можеха да си научат някое и да си го рецитират сами. Иначе и те пееха цоцоланите, но само след като се напиеха. За капак от време на време майка ми изтриваше всичкото това червило вместо с вода с пръсти намокрени с нейната си слюнка.  Женска логика, какво да правиш.  Веднъж пък в детската градина с абсурдното име Свобода по повод някакво празненство учителките ми ме облякоха с нещо като гащеризон без крачоли,  с  накъдрена якичка от картон и пантофки тип цвички.  А бе какво да ви разправям. Детство. Добре, че поне успях да си запазя правилната сексуална ориентация.
 
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2071 Коментари: 3 Гласове: 0
Последна промяна: 02.11.2010 05:07
17.05.2007 03:26 - Върви си
Върви си.
Уморих се.
По клишето както казват:
“Уморен до смърт!”
Уморих се
от плоските ти обяснения,
от празни ти клетви
и несвързани лъжи.
Аз стигнах вече края
и повече не мога.
Уморих се.
Затова те моля кротко:
“Върви си! Просто си върви!”
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1206 Коментари: 2 Гласове: 0
09.05.2007 15:01 - Обичам те!
Обичам те!
Не те докосва.
Очите ти две гаснещи звезди. 
Обичам те!
Не те докосва.
Отдавна вече не си Ти.

Обичам те!
Не те докосва.
Две падащи галактики, 
отчаяно разкъсани в нощта.
Обичам те!
Не те докосва 
Студена и самотна
е космическата тишина.

Обичам те!
Не те докосва.
И вече като за последно,
в сподавен вопъл, 
с  дума-рикошет, 
Обичам те!
Не те докосва. 
Отчаяно напускам
 черупката, в която някога цъфтеше Ти.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1211 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 30.06.2009 00:57
13.03.2007 03:42 - Другата жена
  В зашеметяваща червена рокля, с уверен поглед и развети знамена, 
с надменнен поглед и усмивка горда 
редом с мене крачи тя … “другата жена”.

В локала на кибиците намига свойски,
съвсем като във филмова игра,
а аз усещам как потъвам бавно
в лепкавата сива самота.

Мъждукащата светлина зад бара
и питащият поглед на мъжа,
в сърцето раната ми се разтваря
и прави самотата още по-сама.

Поръчката сега е друга,
и джинът някак си горчи,
но все пак има си заслуга
(
аз забравям),
че тук била си някога и ти!

По чашата червилото сега е чуждо,
а нейният парфюм навява ми тъга,
усмихвам и се вяло
(без да има нужда)
и пак потъвам в безтегловна сивота.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1668 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 06.07.2009 05:17
Магията на Живота. Къде е тя?

Всички рано или късно си задаваме този въпрос. Твърде малко от нас обаче достигат до извода, че тази магия е свързана с един основен принцип- Острието на бръснача.
Защото сякаш като на игра Създателят ни е вдъхнал живителен полъх материализирайки ни на тази планета. Подготвил ни е давайки ни всичко от което се нуждаем. Поставил ни е при най-благоприятните (за това прераждане) условия. Помага ни отвсакъде, но и най-вече ни наблюдава как се задържаме върху тънкото въже на живота. Същевременно ни е дал само един определен отрязък от  време върху „острието на бръснача” и ни наблюдава дали ще залитнем. А от другата страна пък онази Черната с качулката, дългите нокти и острата коса за косене  само това и чака. Дебне да ни „свитне” колкото се може по-скоро, преди да сме си изпълнили задачите и сме си изплатили Кармата.

Днес попитах една жена защо никога не споменава бащата на дъщеря си. Оказа се, че е загинал при катастрофа преди 11 години, когато малката е била на 5 а красавицата на 24. Изгубила е Любовта за частица от секундата.
Трагедия ли е това или просто израз на същият този принцип?
Когато в един единствен ден пред дома си видим смачкани автомобили и локви кръв, когато видим майка да дава живот на бебе, в същото време болен от ХИВ да бере душа, а старица  да я отдава, когато лекарите безпомощно отпускат ръце и безнадеждно гледат към ЕКГ монитора, знаем че Животът и Смъртта са в тяхният си динамичен баланс и принципът на Острието на бръснача е  активно  проявен. Знаем само, че на някои е писано да завършат деня живи, а на други не.....

Замисляли ли сте се за Острието на Бръснача? За въжеиграча в цирка?!
За еквилибристиката на живота!? За Любовта и Омразата?! За триумфа и падението?!
За това, че човешкият живот се движи по една тънка и много лесно късаща се нишка. Между битието и небитието. Между реалността и нереалноста. Между фибрите на физическата и нематериалната матрица. По острието на бръснача.
Зная, че звучи абстрактно и повечето ще възкликнат „Майната му! На кой му пука!?”
Но когато се случи на хора около нас, близки или не толкова, или на самите нас...тогава се замисляме.....ако оживеем!
Защото може и да стане по-бързо от едно премигване.
За някои преминаването от едната "действителност" в другата е светкавично. Без време за реакция. С усещането на светкавица и превъртане на „лентата на живота”. Внезапно скърцане на спирачки, удар на ламарини и в следващият момент душата ни е отделена от тялото объркана и незнаеща защо изведнъж е така лека и свободна. За други пък е бавно и мъчително с прояждащ тъканите рак преди най-после да навлязат с облекчение в тунела с бялата светлина.....

По какъвто и начин да стане този „преход” той засяга освен нас самите и много други хора тук на земята. Тези които ни обичат и тези които ни мразят. Тези които ни дължат и тези на които ние дължим. За някои от тях животът извднъж губи смисъл, за други е освобождение, но всички рано или късно ще се отпуснем успокоени в ръцете на ангелите...... и ще преминем от другата страна на острието на бръснача.
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1287 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 05.03.2007 13:34

Мисля, че зная една от причините поради която възрастните  са депресирани и ще я споделя тук с вас
То не, че няма
 и депресирани деца, но и там май пръст имат по-зрелите около тях.
Простички са си  нещицата
, затова няма да възкликвам „Еврика”.
Работата е, че ние вече не се радваме на живота. 
Тоест, от една определена възраст нататък  вече не усещаме живота като приятен гъдел и забавление, а като бреме.
Ние по-скоро се борим с живота отколкото да го живеем. А оттам до депресията е само една стъпка....
Сега  се облегнете  назад, затворете очи, вдишайте дълбоко чист въздух (казах  въздух а не всмукване от цигарата, ей!:) и се опитайте да си припомните безгрижните дни когато бяхте деца.  Ама опитайте се  да върнете кинолентата на живота си колкото се може по-назад. Ако трябва дори чак до  топлата майчина утроба, където макар и сгънати на тридесет и две и пиейки собствената си урина, спокойно си спяхме и слушахме най-различни интересни звукове идващи от света който беше накъде навън и далече....
После разбира се дойдоха грубите и безжалостни контракции и ни извадиха навън в този свят, голи, хлъзгави, гладни и безпомощни. Аз специално (въпреки, че съм се родил с огромна гола глава като на Хрушчов) съм излетял навън с такава засилка, че за малко да
съм бил паднал в един леген. Така поне е записано в официалните регистри на дом „Майка, дете и пиян татко под прозореца” на бул. Иван Вазов, Пловдив.  Сигурно причината е била, че съм бил закъснял с около десетина дни.  Така поне ми каза майка ми преди известно време. То сигурно и затова все още си закъснявам за разни срещи, сбирки и събрания....
Та после
бебенясването си  е толкова приятно с  топлата майчината гръд пълна с  мляко (на моята е спряло на втората седмица и баба ми ме е тъпчела с формула), но няма да и го придирям сега на женицата, още повече, че сигурно е вече някъде около Нептун. 
По-нататък бяха щастливите години (тук на земята), когато си маймунясвахме в детски градини (често носещи имена като Калини Малини) и предучилищни паралелки (охранявани от яки  и мустакати лелки), но повечето време бяхме
рицарите на улицата. Досущ като във филма "Рицар без броня". Ама си беше готино. Имаше тръпка. Сутрин слънцето грееше топло, въдухът беше чист и наситен с ухание на цветя и конски изпражнения (тогава имаше повече каруци отколкото мерцедеси), но пак си беше супер.
После пък първите няколко години в училище, когато уроците бяха на
последен план, а улицата и приятелите на първи. Но безгрижието беше съпровождащо през всеки един Божи ден, а с него и РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА.  
Всеки ден биваше посрещан с изблици на надежда и нетърпение да се открият още и неизпитани неща, да се прочетат книги,
или да се организира един хубав махаленски бой, облечени в картонени рицарски доспехи и самоделно направени дървени мечове. Всеки ден беше шампионатен ден по футбол с парцалива топка долу на тревата пред блока, след което разговори с приятели и натискане на напъпващите гаджета по градинките. И всеки ден носеше РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА....

Ами после първото влюбване и целувка, а?! Ей, беше като за световно. То моето май не приличаше много на целувка, но после се упражнявах много та се научих да ги доизкусурявам и се радвах всеки път когато се получеше. А после пък дойде голямата любов с какичката-студентка по архитектура от София, когато си само на седемнадесет години и  всичките ти съучнички от единадесети „Г” клас те гледаха с премрежени погледи и минаваха с галещи коси и къси поли покрай теб?!  Леле, какво време и каква радост беше, еййййййй! Като по филмите с Том Круз, че и по-интересно даже.

Ами абитуриентската вечер?! Ами първото ходене на море с гадже и компания? Ами студентските празници по хижи, вили и малките закътани селца в Родопите?  Радостта и очарованието от живота, от неизвестността  и от тръпката му те съпровождаха навсякъде. Дори когато сърцето ти беше разкъсано от поредната раздяла, надеждата за следващата „голямата” любов винаги си тлееше и поддържаше желанието ти за живот. 

И нищо чудно, че думата „депресия” не съществуваше дори и в разширения ти речник.  Просто не беше актуална дума  и не обозначаваше някакво когнитивно понятие... 

Депресията беше тотално победена от РАДОСТТА  ОТ  ЖИВОТА!

Но след това, някъде по пътя на живота  в някаква тъмна или по скоро сива самотна нощ, без да я усетим депресията се промъква и се настанява трайно в съзнанието ни. Не в сърцето, защото нищо нечисто не може да се задържи в това бясно пуслиращо сърце, а в мислите ни. Настанява си се тя (депресията) с грижите и страховете от утрешния ден.  Закача се като въдица за долната ни устна и ни подмята насам-натам като кастрирани паламуди според желанието и прищевките си. Понякога ей така за купона ни оставя да си лежим като една безжизена и безчувствена маса и ни се кикоти отстрани.  Знае, че ни е покорила, мизерницата. Знае, че грижите за насъщния хляб, заплата, бензин, парно, електричество, масло, гуми и накладки за колата, термостат за разваления бойлер, дограма за строящата се къща, безпардонните политици, сметищата по улиците и падащите сгради, стрелбата посред бял ден, мутрите с беемвета и малките мобилни телефончета ( и още по-малки пишки) както и всички онези неща, които ни минават през главата от сутрин до вечер ще ни държат в примка докато закрещим от нерви или безжизнено гледаме в пространството около нас......

„Борим се с живота”- когато някой ми каже така (а се случва да го чуя и от моите любими родители) разбирам, че тези хора се мъчат с живота а не го живеят...

Противодозата на всичко това ли?

РАДОСТТА ОТ ЖИВОТА....ей така по детски!

 

Категория: Лични дневници
Прочетен: 1411 Коментари: 1 Гласове: 0
Последна промяна: 21.02.2007 06:50
 Опит за обява в Интернет сайт за запознанства    Чаровен Дългоушко си търси кривогледата пепелянка, пардон Пепеляшка! Да се отзовават най-вече грозноватички, кривокракички и дрипави среднощни какички с махмурлук, мазоли по петите и липсващ 37-ми номер налъм. Вещицата, която ме насади с тези уши плюейки ме с беззъбата си уста изфъфли, че ако предопределената за мен кукумявка, пардон кукла ги пипнела щели да си спаднат. Ако ли не просто да съм ги смелил на сокоизтисквачката! Иначе няма нищо спешно. Камбаната отдавна дрънна полунощ, бе-ем-ве-то ми се сбръчи на тиква, а балната рокля на мацето се одрипави. И докато си оседлавах крантичката, Пепито (галено от Пепеляшка, демек) куцук-куцук се запиля нанякъде из флиртуалното пространство...  На сутринта наред с  махмурлука ми (горе в тиквата) от джоба на фрака ми се изръси сребърна пантофка увита в салфетка съдържаща надраскан с червило телефонен номер. Дано е нейния, а не на онази очиларка от таксито. И дано е верен, а не импулсен. Пантофката естествено я затрих някъде из боклуците по централаните софийски улици.  Ще я търсим заедно освен ако не я е задигнала пак онази беззъбата Земфира.  
За мен ли?
Ами през повечето време съм кротичък като счетоводител, но понякога се превъщам в неукротим Дзвер.
Всичко си зависи от това кой тъп американски екшън съм зяпал по телевизията докато си хапя вечерята. И разбира се от кръвното налягане на звероукротителката!   Камшик и ръководство за опитомяване предоставям само при поискване. Най-сигурното средство обаче си остава душеизтръгването с меко памуче топнато в амброзия.  Или сутрешна закуска от горски ягодки оваляни в течен шоколад и леко разхвърляни върху легло от палачинки.  Алтернативно, може и направо върху спалнята, но непременно сервирани по бельо ""Виктория Сикрет"".  Макар, че според мен тези мъндзърките кюлоти са си чиста проба бастър-марка-етикет-баджак, ама нейсе. Пък и ако в тях има нещо секретно, то аз съм си първи братовчед на Тутанкамон.  
Що се жмуцнах в този сайт ли?
Ами защото всеки път като ме пуснат на разходка от психиатрията, все ще се намери някой имбецил да ми задава едни такива умни въпроси.
Например, онзи ден на улицата както миролюбиво си разхождам мобилния си телефон, едно миризливо мангалче (ромче да пиша дето им викат така да звучи по- европейки, макар че миризмата им си е същата) пробва да ме работи по системата Халифакс. Хили ми се насреща и ми намига: -Абе бате, що ти виси това GSM от врата? Викам му: - Ами ти к"во искаш бе, да ми стърчи ли?! Аре, гит бурда! А онуй  хайванчето,  взе че докара цяла сюрия себеподобни, барабар с кака си Зюмбюла. Да ми гледала на пъп да познавала дали ставам за депутат в Народното събрание. Не покрих нормативите. Било ми високо IQ-то. Викам си поне кръвното налягане да ми е ниско да не съм съвсем “капо”.  На спирката на трамвaя за Драгалевци пък, някаква кльощава кощрамба ме киризи иззад очилата си и ми духа цигарен дим в лицето -директно от лявата си ноздра в дясното ми око. И ме пита дали знам нещо за любовния живот на зелената еуглена.  Щяла да пише дисертация и да я защитава пред олигофрените от БАН. Направо ме смля на кьопоолу с тези нейни прокариотни зелени недогледани Дадох и телефона на моя психиатър. И той плазмодият си кеси стар ерген от има-няма стотина години, та мисля си може пък и да се колаборират. Вместо това те взели, че се копулирали (ама за малко да колабират, рахитичните),  та забравили за едноклетъчните и сега ме канят за кум. По-късно пък в трена за Каспичан, един червендалест чичко ме зазяпал как си соля бананите и с елегантна парабола ги меткам  през прозореца. По едно време не се сдържа и ме пита: -А бе момче, що ги фърляш тез" банани през джама? Оглеждам го с разбиращо съжаление. Все пак не на всички хора им щракат синапсите горе у манерката. Обяснявам му търпеливо: -Ми, кой яде солени банани бе чиче, т"ва да не са семки!? А той мурука се дави от смях та чак хемороидите му ще цъфнат. После ми се прави на интелигентен: -Въх, амчи  ти семките да не ги захаросваш, бре? Усещам как накладките ми се нагорещяват до червено. Кротко сменям купето.  
Без да засягам някого, но най-трудни са ми автомеханиците.  Миналата зима ми се спука радиатора на оазката та я закарах на ремонт. Докато го чаках онзи омасленият, взех един чук и си се хлопам ритмично по главата. По едно време охлювът излиза изпод един трактор и ме гледа като че ли съм сготвил домашното му синигерче с имамбайлдъ: - Гусподине, що се чукате по главата? Отвръщам му : - Щото като престана ми става едно такова хубаво бе, байно! Що не се пробваш и ти някой ден, а? А оня ме киризи с поглед на кретеноид от Хексагоналната система.  Какво да ги правиш?! Хора всякакви.  Хомо сапиенсовци. Живот! Или както често ми мъдрува Колето, бензинджийчето от Харманли, почесвайки се по «пакета» и помпайки разреден октан в оазката: -Ам Ванка, ам кото а... тва я! – и ми смига многозначително.  А на мен ми идва да зацвиля в тоналността на Фландърска кобила.   Та ви казвам, омръзна ми от тъпотиите на разни неандерталци в реалното и реших да се жмуцна тук в измисленото пространство на бате ви Бил Гейтс... не за друго ами  да видя как е оформен купона. Значи само ша замола да ми пишат най-вече сдухани и лигави мегаломанки, интригантки, наркоманки, нимфоманки, психарки, комплексарки, гювечарки, каруцарки (и...оффф к"во са римува с тез горенаписаните....айде ша сложа и едно... баданарки, ей така за рима и аромат).  Също така истерички, невротички, алкохолички, хигиенички (вече им свикнах и с миризмата), както и материалистки, феминистки, нихилистки, трактористки и... машинистки, спокойно да се композират в моя коловоз. Пепелянките по желание могат дружелюбно да ми съскат в ушната мида. И разбира се най-вече онези каки без комплексите и с фалшивите снимки на фотомодели в профилчето. Или черно-бяла фотографийка на баба си Кунка от село Маймунка, община Орангутановска.

За мен още к"во ? Аз иначе съм си по езиците. Може и панирани. Обикновено като си вървя си говоря сам на себе си, но на чужди езици. Та значи, владея хамерикански, езика на фрицовете, този на матрьошките и малко тореадорски. Вече знам да казвам:  » Оле сеньорита! Уна серевеза, пор фавор!» (за информация на по-начинаещите не става въпрос за порове а за бира) Сега овладявам и този на спагетарите »Чао белла, е коме стай!» («Алоу маце, ко стаа», демек, преведено на езика на живеещите в село Бусманциони, Сицилианска околия) Френският обаче го упражнявам само устно и това си е. C’est la vie. Разбира се, най си кльопам родната си омайна сладка, макар че се напълни с разни американизми, францизми, турцизми и всякакви други подобни клизми.   Ами т"ва е засега.   Аре ауууу ревоар, гуд бай, адиос и там на унва к’во му се викаше аре, вая ком Деус!     07 януари, две-хилядо и седмата година след Христа (малко след деня в който се нахендрихме на европейският.....)        
Категория: Лични дневници
Прочетен: 2817 Коментари: 4 Гласове: 1
Последна промяна: 01.02.2007 07:00
Търсене

За този блог
Автор: jiovanio
Категория: Лични дневници
Прочетен: 45554
Постинги: 13
Коментари: 29
Гласове: 816
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930