Две от красивите жаби (от онези не съвсем краставите и с дългите крака и изящните шарки) одумват трета:
- Кажи ми приказна моя ненагледна, кое е онова грозното квакащото, което така ни смущава?
- Ох, скъпичко зеленичко прекрасничко, само ако знаех името и !
- И какво всъщност иска тя?! Къде се слага? За какво пледира? Не си ли вижда късите крака с разкривени пръсти и съдраните ципи между тях. Да не споменавам грозните кафяви шарки по дирника и.
- Ами да, така си е. Само устата и е голяма. Сигурно се мисли за интелигентна.
- Оф, как ли е името и?! Да е квакна аз както си знам та да млъкне.
- Еми не зная ти казах, миличка. Никога не съм го знаела. Сигурно е от онези анонимките. Много се навъдиха напоследък из блатото.
- Оф, да! Така е миличка. Ама като сме се пльоснали в общественото блато няма как да ги изгоним. Ще си ги търпим и това си е.
Да живее блатната демокрация! Хип, хип, хип….квак!

Това май повече подхождаше да го плясна в блога си на 1-ви юни ама нейсе. Става дума,че животът ми още от ранно детство винаги е приличал на  филия намазана с масло и лютеница. И обилно поръсена със сирене.
Ммммммммммм, вкусничко нали?!
Текват порои от секреции само като си помисли човек.
Да, ама не!
Това с филията си е чисто фигуративно казано, разбира се. В реалността нещата си течаха по масло, само когато околните (и най-вече родителите ми) ме оставяха да си играя на спокойствие, да си се мотам из махалата или просто да си блея в небето седнал на някой клон. Да бе, също като маймунките. Тогава наистина всичко си беше гладко, досущ като в клишето „по мед и масло”. Да, ама от време на време на време нещата се понацапваха  с лютеница т.н. с кръв след разни  неочаквани  падания, препъвания или внезапни срещи с някой остър ръб я на ограда я на печка (как пък все ги правеха едни такива остри и на моя ръст). За радост белезите, които останаха са все на скрити места. Под брадата или между веждите де, вие да не си помислихте нещо нецензурно. Бучките сирене, в които се препъвах пък обикновено се появяваха на разни ведомствени събирания на Аптечно управление-Пловдив. Те разбира се бяха я  по повод новогодишни коктейли, 8 мартенски запои или  разни измислени соц. чествания, на които майка ми постоянно ме мъкнеше със себе си. Там нейните колежки- яки, начервени, едрогърдести и потни лелки се надпреварваха коя ще ме щипе повече и по-зверски по бузките, нослето или дупето. Един чичко пък си позволяваше дори и по пишката твърдейки, че уж да ми порастнела по-голяма ( хомото му с хомо!)  После всички една по една или дружно в хор  възкликваха какъв съм бил сладур и на кого съм взел очите, на кого носа и разни такива видими органи.  За щастие хората които споменаваха си бяха моите си майка и татко. Никой не спомена съседа или пощенският раздавач, така че съм спокоен... Това се търпеше някак си (включително и пощипванията на типажа с кузовски наклоности) ако не бяха целувките на тези лелки. Малеееееееее,  то не бяха слюнки , то не бяха миризми, то не бяха тонове червило с които ми омазваха  цялото лице. Нищо не ги спираше тези въодушевени каки лъхащи на евтина ракия и цигари, мляскаха си ме като високовакуумни прахосмукачки. Та казвам ви само целувките да бяха добре, ами и за благодарност трябваше да им пея песнички или да им казвам стихотворения, като че ли те не можеха да си научат някое и да си го рецитират сами. Иначе и те пееха цоцоланите, но само след като се напиеха. За капак от време на време майка ми изтриваше всичкото това червило вместо с вода с пръсти намокрени с нейната си слюнка.  Женска логика, какво да правиш.  Веднъж пък в детската градина с абсурдното име Свобода по повод някакво празненство учителките ми ме облякоха с нещо като гащеризон без крачоли,  с  накъдрена якичка от картон и пантофки тип цвички.  А бе какво да ви разправям. Детство. Добре, че поне успях да си запазя правилната сексуална ориентация.